Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

 

468 /28.07.2017 година, град Хасково

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Хасковският районен съд, Девети граждански състав

на шести юли две хиляди и седемнадесета година

в публично заседание в следния състав:

                                                                                              Председател: Петър Вунов      

секретар: Ваня Кирева 

прокурор:

като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 934 по описа на съда за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на част ІІ, дял І от ГПК.

Образувано е по искова молба отРайфайзенбанк /България/" ЕАД, с която са предявени при условията на обективно съединение главни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД и евентуални искове по чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, срещу К.Т.Р..

Ищецът твърди, че по силата на Договор за банков кредит № 48258 от 19.03.2008 г., изменен и допълнен с Анекс № 1 от 14.01.2010 г., Анекс № 2 от 08.06.2010 г. и Анекс № 3 от 13.01.2011 г., сключен между него, Д.Г.Б., като кредитополучател и К.Т.Р., като солидарен длъжник им отпуснал кредит в размер на 28 420.00 евро с цел „оборотни средства за дейността на ЕТ „Д.Б.", с краен срок на погасяване на вземанията 15.08.2016 г., като кредитът бил напълно усвоен на 19.03.2008 г. В чл. 5 от Анекс № 3 към договора страните уговорили възнаграждение за кредитора за отпуснатия кредит - редовна лихва, която кредитополучателят следвало да заплаща в размер на СБР за евро (стойност на банковия ресурс) + 5.8 (пет цяло и осем десети) пункта надбавка върху усвоената и непогасена главница на годишна база. При забава в заплащането на дължими вноски по кредита се дължало обезщетение за забава - наказателна лихва, чийто размер бил СБР за евро + 20 (двадесет) пункта надбавка - чл. 7 от Анекс № 3 върху просрочената част на вземанията за времето на забавата до окончателното им погасяване. Съгласно чл. 2 от Анекс № 3 за периода от 15.01.2011 г. до 15.05.2011 г. кредитополучателят/солидарният длъжник дължал само лихва, а от 15.06.2011 г. до 15.08.2016 г. кредитът следвало да бъде погасен на 63 месечни погасително вноски, дължими на 15-то число на съответния месец. Сочи се още, че на датите на падеж - 15.10.2014; 17.11.2014; 15.12.2014; 15.01.2015; 16.02.2015; 16.03.2015; 15.04.2015; 15.05.2015; 15.06.2015; 15.07.2015; 17.08.2015; 15.09.2015; 15.10.2015; 16.11.2015; 15.12.2015; 15.01.2016 кредитополучателят/солидарният длъжник не заплатил дължимите месечни погасителни вноски. Поради това до кредитополучателя и солидарния длъжник били изпратени писма с изх. № ИЗХ-001-1258001/18.12.2015 г. ИЗХ-001-1258002/18.12.2015 г., с които им била обявена предсрочната изискуемост на кредита, като по отношение на ответницата то било получено лично. Ищецът депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което било образуваното ч. гр. д. № 313/2016 г. на Районен съд Хасково и му била издадена заповед за изпълнение, по силата на която Д.Г.Б. и К.Т.Р. били осъдени да му заплатят солидарно следните суми по горепосочения договор за кредит, а именно: 9 065.72 евро - изискуема главница, 748.03 евро - изискуема редовна лихва за периода от 15.10.2014 г. до 19.01.2016 г. включително и 1 096.71 евро - изискуема наказателна лихва за периода от 15.10.2014 г. до 16.02.2016 г. включително, ведно със законната лихва върху главницата от 17.02.2016 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното й изплащане, както и направените съдебно-деловодни разноски в размер на 426.77 лв. - платена държавна такса, както и 663 лв. - юрисконсултско възнаграждение. Срещу заповедта било подадено възражение от ответницата по реда на чл. 414 ГПК и с разпореждане на съда, получено от ищеца на 09.05.2016 г., му било указано, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок и това било сторено. Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което да се приеме за установено по отношение на ответницата съществуването при условията на солидарност с кредитополучателя Д.Г.Б. на вземания на ищеца спрямо нея по Договор за банков кредит № 48258 от 19.03.2008 г. и анексите към него, а именно: 9 065,72 евро - изискуема главница, 748,03 евро - изискуема възнаградителна лихва за периода от 15.10.2014 г. до 19.01.2016 г. и 1 096,71 евро - наказателна лихва за периода от 15.10.2014 г. до 16.02.2016 г., а при условията на евентуалност, ако установителният иск за главница бъде отхвърлен като неоснователен поради липса на предсрочна изискуемост на кредита, де се присъдят следните суми: 2 745,72 евро - предсрочно изискуема главница по същия договор, 748,03 евро - изискуема възнаградителна лихва за периода от 15.10.2014 г. до 19.01.2016 г. и 1 096,71 евро - наказателна лихва за периода от 15.10.2014 г. до 16.02.2016 г., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендират се направените деловодни разноски в заповедното и в настоящото производство. 

Ответницата счита предявените искове за недопустими и неоснователни. Оспорва всички изложени в исковата молба твърдения относно възникването на процесните  вземания, в т.ч. и наличието на валиден Договор за банков кредит № 48258/19.03.2008 г. между нея и „Райфайзенбанк /България/" ЕАД. Сочи се, че клаузите на чл. 5 и чл. 7 от Анекс № 3 към договора били неравноправни, противоречащи на закона и добрите нрави, поради което били нищожни и не пораждали правно действие. В тази връзка се поддържа, че единият от двата компонента, който участвал във формирането на годишния лихвен процент, а именно стойността на банковия ресурс бил променлива величина, определял се от Комитет по управление на активите и пасивите на банката и можел ежемесечно да бъде преразглеждан или променян при определени условия. Тези условия обаче не били достатъчно конкретизирани и давали възможност на ищеца при всяка промяна да увеличава едностранно лихвения процент по кредита. Кредитополучателят бил в положение на по-слаба страна и от гледна точка на степента му на информираност и на възможностите, които му се предоставяли да преговаря, поради което в случаите, в които търговецът използвал това и се стигало до приемането на предварително установени условия, които в негова вреда създавали неравновесие между правата и задълженията на страните, се нарушавали изискванията за добросъвестност при сключване на договорите. Твърди се и че ответницата не била получила писмо за обявяване предсрочната изискуемост на дължимите по процесния договор за кредит суми.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

На 19.03.2008 г. страните са сключили Договор за банков кредит № 48258, а впоследствие Анекс № 1 от 14.01.2010 г., Анекс № 2 от 08.06.2010 г. и Анекс № 3 от 13.01.2011 г. към него, които наред с Общите условия на банката за предоставяне на микро кредити са представени по делото и от тях е видно, че имат описаното в исковата молба и посочено по-горе съдържание, поради което не следва да се излага отново текстуално съдържанието им, като при необходимост техните клаузи ще бъдат обсъдени при преценката на наведените от страните правни доводи, основани на тях.

С писмо изх. ИЗХ-001-125802/18.12.2015 г. ищецът е уведомил ответницата за настъпило просрочие на дължимите вноски по процесния договор и е обявил предсрочна изискуемост на всички дължими суми по него.

Видно от приложеното известие за доставяне, това писмо е връчено лично на ответницата на 30.12.2015 г.

От материалите, съдържащи се в ч. гр. д. № 313/2016 г. по описа на РС-Хасково, приложено като доказателство по настоящото производство, се установява, че въз основа на заявление с вх. № 3704/17.02.2016 г. в полза на ищеца срещу Д.Г.Б. и ответницата е издадена заповед за изпълнение № 142/18.02.2016 г. за процесните вземания, ведно със законната лихва върху главницата от 17.02.2016 г. до изплащане на вземането, както и направените разноски – 426,77 лв. за държавна такса и 663 лв. – юрисконсултско  възнаграждение. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подадено възражение от ответницата и с разпореждане от 22.04.2016 г. на ищеца е указано, че може да предяви иск за установяване на вземанията си в едномесечен срок и последният е сторил това.

От заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира напълно като компетентно, обективно и неоспорено от страните, се установява, че уговорената сума по процесния договор е предоставена на кредитополучателя на 19.03.2008 г. Последното редовно погашение по кредита е било извършено на 15.10.2014 г., като на 20.01.2016 г. банката е обявила предсрочна изискуемост на цялото задължение. Към 17.02.2016 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение размерите на начислените и дължими суми на ищеца са: 9 065.72 евро - предсрочно изискуема главница, 748.03 евро - просрочена редовна лихва за периода от 15.10.2014 г. до 19.01.2016 г. включително и 1 096.71 евро - просрочена наказателна лихва за периода от 15.10.2014 г. до 16.02.2016 г.  

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение главни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, които са процесуално допустими, доколкото изхождат от заявителя по образувано заповедно производство срещу солидарен длъжник в едномесечния срок от уведомяването му за депозирано от страна на последния възражение срещу издадена заповед за изпълнение относно процесните вземания.

Разгледани по същество, исковете се явяват основателни поради следните съображения:

От съвкупния анализ на събраните по делото писмени доказателства се установява по несъмнен начин, че между страните е бил сключен валиден договор за банков кредит по смисъла на чл. 430 и сл. от ТЗ. Съдържанието му е подробно регламентирано в Договор за банков кредит № 48258 от 19.03.2008 г., изменен и допълнен с Анекс № 1 от 14.01.2010 г., Анекс № 2 от 08.06.2010 г. и Анекс № 3 от 13.01.2011 г., както и Общите условия на банката за предоставяне на микро кредити. Тези съглашения са подписани и от ответницата, която не е възразила срещу приемането им като писмени доказателства, нито ги е оспорила относно автентичността им или пък от гледна точка верността на съдържанието им, въпреки че е разполагала с възможност за това. Няма спор, а и от кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че ищецът е изпълнил точно основното си задължение си по договора, като на 19.03.2008 г. е предоставил по уговорения начин сумата по банковия кредит. При това положение следва да се приеме, че в тежест на кредитополучателя и на солидарния длъжник е възникнало задължението да погасяват главницата и лихвите в сроковете и размерите съобразно договорните клузи, но след 15.10.2014 г. не са налице плащания на дължимите месечни вноски. Съгласно чл. 20, т. 2 от Общите условия при настъпване на случай на неизпълнение банката има право да направи изцяло и предсрочно изискуем целия кредит. От приетото и неоспорено известие за доставяне е видно, че преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение ищецът е обявил на ответницата предсрочната изискуемост на кредита. Ето защо следва да се приеме, в случая действително са били налице предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост на цялото дължимо вземане по Договор за банков кредит № 48258 от 19.03.2008 г. Вещото лице изяснява и че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение размерите на непогасените вземания по него възлизат на претендираните такива, а именно: 9 065.72 евро - предсрочно изискуема главница, 748.03 евро - просрочена редовна лихва за периода от 15.10.2014 г. до 19.01.2016 г. и 1 096.71 евро - просрочена наказателна лихва за периода от 15.10.2014 г. до 16.02.2016 г. Следва да се има предвид и че с Определение526/28.04.2017 г. са дадени изрични указания на ответницата, че не сочи доказателства относно твърденията си за нищожност на процесния договор, в т.ч. и на чл. 5 и чл. 7 от Анекс № 3 към него, но въпреки това не са ангажирани такива. Тук е уместно да се отбележи и че разпоредбите на ЗПК и ЗЗП са неприложими в настоящия случай. Това е така, защото макар кредитополучателят да е физическо лице, договорът обслужва неговата търговска дейност, т.е. той няма качеството на потребител по смисъла на чл. § 13 ДР на ЗЗП. /така и в Решение № 74 от 30.06.2016 г. по т. д. № 104/2015 г. на ОС – Хасково, Решение283 от 17.07.2015 г. по т. д. № 155/2015 г. на АС – Пловидив и др./ Освен това не се твърди и няма доказателства банката едностранно да е променяла уговорения годишен лихвен процент.

Вземането за главница е дължимо ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч. гр. д. № 313/2016 г. по описа на РС – Хасково - 17.02.2016 г., до окончателното й изплащане, по аргумент от разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК.

Евентуалните осъдителни искове са предявени под вътрешнопроцесуално условиеотхвърляне на главните установителни претенции, което не се сбъдна и съдът не следва да ги разглежда и да се произнася по тях.

Съгласно т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда специалните установителни искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, и то с осъдителен диспозитив, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство.

В случая към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение ответникът е дал повод за образуване на заповедното производство, тъй като към този момент, а и към настоящия, не е погасил процесните вземания. Ето защо следва да бъде ангажирана отговорността му за сторените от ищеца разноски по ч. гр. д. № 313/2016 г. по описа на РС – Хасково. От представените по него писмени доказателства се установява, че те са действително направени и възлизат на 1 089,77 лева за платени държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

С оглед изхода на делото и че ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски и по настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК единствено на същия следва да се присъдят такива, а именно сумата от 2 398,04 лева, съобразно ангажираните доказателства за извършването им.

Мотивиран от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

            ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, по отношение на К.Т.Р., ЕГН ********** ***, съществуването при условията на солидарност с Д.Г.Б., ЕГН ********** ***, на вземания на "Райфайзенбанк (България)" ЕАД, ЕИК 831558413, седалище и адрес на управление: гр. София, районЛозенец", бул. "Н. Вапцаров" № 55, ЕКСПО 2000, спрямо тях по Договор за банков кредит № 48258 от 19.03.2008 г. и анексите към него, както следва: 9 065,72 евро - предсрочно изискуема главница, 748,03 евро - изискуема възнаградителна лихва за периода от 15.10.2014 г. до 19.01.2016 г. и 1 096,71 евро - наказателна лихва за периода от 15.10.2014 г. до 16.02.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 313/2016 г. по описа на Районен съд - Хасково17.02.2016 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА К.Т.Р., ЕГН ********** ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на "Райфайзенбанк (България)" ЕАД, ЕИК 831558413, седалище и адрес на управление: гр. София, районЛозенец", бул. "Н. Вапцаров" № 55, ЕКСПО 2000, сумата от 3 487,81 лева, от която 2 398,04 лева, представляваща направени разноски по настоящото дело и 1 089,77 лева, представляваща направени разноски по ч. гр. д. № 313/2016 г. по описа на Районен съдХасково, за която е издадена Заповед142/18.02.2016 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните. 

 

                                                                       СЪДИЯ: /п/ не се чете

                                                                      

                                                                                          /Петър Вунов/

Вярно с оригинала!

Секретар: Е.С.