Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

 

353/12.06.2017 година, град Хасково

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 

Хасковският районен съд, Девети граждански състав

на петнадесети май две хиляди и седемнадесета година

в публично заседание в следния състав:

                                                                                Председател: Петър Вунов   

  

секретар: Щиляна Манахилова

прокурор:

като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 204 по описа на съда за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на част ІІ, дял І от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Образувано е по искова молба от „Химмаш АД, чрез адв. М. Н. Д. , с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу Л.Н.С..

Ищецът твърди, че на 17.12.2014 г. в гр. Хасково с ответника постигнали съгласие да му предостави в заем сума в размер на 1 200,00 лева, при условие тя да му бъде върната до 31.12.2015 г., съгласно подписан между тях договор за заем от същата дата. Сумата била получена в брой от касиера на „Химмаш" АД, за което бил подписан касов ордер. Ответникът обаче не изпълнил задължението си да я върне, поради изпаднал в забава на 01.01.2016 г. и на основание чл. 86 ЗЗД върху тази сума дължал обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, т.е. от 01.01.2016 г., като до 01.12.2016 г. то било в размер на 112,22 лева. Сочи се и че ищецът предприел действия по събиране на вземанията си, като подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 2723/2016 г. по опис на ХРС. По делото била издадена заповед за изпълнение за сумите, както следва: главница в размер на 1 200,00 лева, мораторна лихва от 01.01.2016 г. до 01.12.2016 г. в размер на 112,22 лева и разноски в размер на 326,24 лева, от които 26,24 лева за държавна такса и 300,00 лева за адв. хонорар. Срещу заповедта за изпълнение било подадено възражение от длъжника, за което ищецът бил уведомен на 11.01.2017 г. Предвид изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да се приеме за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумите от 1 200,00 лева, представляваща неизплатена главница по договор за заем от 17.12.2014 г. и 112,22 лева, представляваща лихва за забава върху нея за периода от 01.01.2016 г до 01.12.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 2723/2016 г. по описа на Районен съд Хасково, до окончателното й изплащане. Претендират се и направените деловодни разноски в настоящото производство и в развилото се заповедно производство.

В срока за отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не изразява становище по исковете, а в молба от 15.05.2017 г. ги оспорва, като твърди, че не бил подписвал процесния договор.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

От заверено копие на договор за заем от 17.12.2014 г., представен по ч. гр. д. № 2723/2016 г. по описа на РС-Хасково, приложено по настоящото производство, се установява, че на тази дата в гр. Хасково страните са постигнали съгласие, по силата на което ищецът е предоставил на ответника сумата от 1 200,00 лева с касов ордер срещу задължението на последния да му я върне в срок до 31.12.2015 г. заедно с лихва в размер на 0,05 % месечно.

От разходен касов ордер от 16.12.2014 г. се установява, че на тази дата ответникът е получил сумата от 1 200,00 лева.

От материалите, съдържащи се в ч. гр. д. № 2723/2016 г. по описа на РС-Хасково, се установява и че въз основа на заявление с вх. № 27293/02.12.2016 г., към което са приложени гореописаните договор за заем и разходен касов ордер, в полза на „Химмаш АД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1365/05.12.2016 г. срещу Л.Н.С. за процесните суми, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.12.2016 г. до изплащане на вземането, както и направените по делото разноски в размер на 26,24 лева за платена държавна такса и 300,00 лева – адвокатско възнаграждение. В предвидения от закона срок е подадено възражение от ответника и с разпореждане от 05.01.2017 г. на ищеца е указано, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок  и последният е сторил това.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, които са процесуално допустими, доколкото изхождат от заявител по образувано заповедно производство против длъжника в едномесечния срок от уведомяването му за своевременно депозирано от страна на последния възражение срещу издадената заповед за изпълнение относно процесните вземания.

Разгледани по същество, те се явяват основателни поради следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. В правната доктрина и в съдебната практика безпротиворечиво се приема, че този договор има консенсуален, неформален и реален характер, т.е. счита се сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните, независимо от формата на волеизявленията им – устна или писмена, парите или заместимите вещи бъдат предадени от заемодателя на заемателя. Ето защо при иск за връщане на заета сума ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи както наличието на договор за заем, така и факта на предаване на сумата на ответника със задължаване да я върне.

В настоящия случай съществуването на посочените по-горе обстоятелства, на които се основава главната претенция на ищеца, се установява по несъмнен начин от съвкупния анализ на представените договор за заем от 17.12.2014 г. и разходен касов ордер от 16.12.2014 г. Първият документ представлява годно доказателство за възникването на валидно правоотношение между страните с типичното за заема за потребеление съдържание, а заедно с втория – и за реалното предаване, респ. получаването на сумата. При това положение следва да се приеме, че за ответника се е породило задължение за връщане на получената сума, което е следвало да бъде изпълнено в определения срок, а именно до 31.12.2016 г. Това задължение е станало изискуемо, без да е необходима покана от страна на кредитора, като по делото не се твърди, а и не са ангажирани доказателства то да е погасено.

Възражението на ответника, че не бил подписал договора за заем от 17.12.2014 г., е преклудирано, тъй като не е направено своевременно – в срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, нито пък с възражението му по чл. 414 ГПК, поради което не следва да бъде обсъждано. Това е така, защото то се основана на факт, съществуващ и известен му към този момент. По силата на концентрационното начало, след този срок страната не може да поправи пропуските, които е допуснала поради собствената си небрежност. В този смисъл е и т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Да се допусне противното, би означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране в началната фаза на процеса на действията по определяне на исканията и възраженията на страните и по установяване на релевантните за спора факти, а и би представлявало съществено нарушение на съдопроизводствените правила /за последното вж. и Решение № 29 от 30.03.2016 г. по гр. д. № 3441/2015 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 83 от 29.04.2014 г. по гр. д. № 1463/2013 г. на ВКС, III г. о., Решение № 305 от 2.12.2013 г. по гр. д. № 1449/2012 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 76 от 10.02.2011 г. по гр. д. № 648/2010 г. на ВКС, IV г. о. и др, постановени по реда на чл. 290 ГПК/. Освен това, в задължителната съдебна практика се приема и че когато ответникът не е подал отговор на исковата молба, в доклада по делото съдът няма основание да му дава указания за необходимостта да представя доказателства - Решение № 429 от 21.06.2010 г. по гр. д. № 1151/2009 г. на ВКС, I г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Следва да се има предвид и че в случая направените от ответника доказателствени искания касаят установяване на възражение, което не е заявено в срока за отговор на исковата молба, а и не са били налице условията на чл. 147 ГПК.

Дори и да не се приеме гореизложеното, следва да се посочи, че обоснован извод за наличието на сключен между страните договор за заем би могъл да се направи само и от разходния касов ордер от 16.12.2014 г. Ответникът не е възразил срещу приемането му като писмено доказателство, нито го е оспорил относно автентичността му или пък от гледна точка верността на съдържанието им, въпреки че е разполагал с възможност за това. Той има характер на частен свидетелстващ документ, удостоверяващ неизгодни за издателя си факти, поради което разполага освен с формална и с материална доказателствена сила. Ето защо следва да се приеме, че удостоверените в него факти наистина са се осъществили в обективната действителност, след като по делото тя не е оборена чрез доказване на неистинността им.

По изложените съображения искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД се явява изцяло основателен и доказан, поради което следва да бъде уважен в пълния му предявен размер.

Вземането за главница е дължимо ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч. гр. д. № 2723/2016 г. по описа на РС – Хасково - 02.12.2016 г., до окончателното й изплащане, по аргумент от разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК.

Предвид основателността на главния иск, следва да се уважи и претенцията за заплащане на обезщетение за забава /мораторна лихва/. Тя има акцесорен характер по отношение на главното задължение и присъждането й зависи от неговата съдба. С оглед установеното съществуване на основно /главно/ парично задължение, настъпилата му изискуемост и неговото неизпълнение на падежа, на ищеца се дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва, считано от изпадането на ответника в забава. Този ден се определя съобразно чл. 84 ЗЗД, според който при срочно задължение длъжникът изпада в забава след изтичане на срока, а ако задължението е без срок за изпълнение – от деня, в който бъде поканен от кредитора. Следователно, в случая за периода от датата, следваща тази на падежа - 01.01.2016 г. до датата, предшестваща подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение01.12.2016 г., за ответника съществува задължение за заплащане на обезщетение за забава върху главницата от 1 200,00 лева. Размерът му, определен от съда съгласно чл. 162 ГПК с помощта на общодостъпна в интернет компютърна програма за изчисляване на законна лихва, възлиза на претендирания такъв от 112,22 лева.

Тук е уместно да се отбележи и че според задължителната съдебна практика е недопустимо само кумулирането на неустойка за забава по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законна лихва за същото неизпълнение. Последното се дължи и при наличието на клауза за неустойка в договора между страните, ако претенция за неустойката не е предявена и длъжникът не е заплатил уговорената неустойка, както е и в настоящия случай /вж. чл. 10 от договора за заем от 17.12.2014 г./. В тази хипотеза кредиторът е упражнил право на избор и договорната неустойка не му се дължи. Нещо повече, приема се, че обезщетение за забава може да се присъди и ако страните са уговорили неустойка за този вид неизпълнение и тя е била заплатена от длъжника или кредиторът претендира заплащането на неустойка заедно с претенцията си за обезщетение. Тогава искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД ще е основателен само за разликата между неустойката и по-големия размер на законната лихва. В този смисъл са Решение № 68 от 09.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г. на ВКС, I т. о., Решение № 230 от 13.07.2011 г. по т. д. № 1088/2009 г. на ВКС, II т. о. и други, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

По изложените съображения искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД също се явява изцяло основателен и доказан, поради което следва да бъде уважен в пълния му предявен размер.

Съгласно т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда специалния установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, и то с осъдителен диспозитив, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство.

В случая към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение ответникът е дал повод за образуване на заповедното производство, тъй като към този момент, а и към настоящия, не е погасил процесното вземане. Ето защо следва да бъде ангажирана отговорността му за сторените от ищеца разноски по ч. гр. д. № 2723/2016 г. по описа на РС – Хасково. От представените по него писмени доказателства се установява, че те са действително направени и възлизат на 326,24 лева за платени държавна такса и адвокатско възнаграждение.

С оглед изхода на делото и че ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски и по настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК единствено на същия следва да се присъдят такива, а именно сумата от 398,76 лева, съобразно ангажираните доказателства за извършването им и представения списък по чл. 80 ГПК /л. 21 по делото/.

Мотивиран от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по отношение на Л.Н.С., ЕГН **********, с адрес: ***, че дължи на Химмаш АД, ЕИК 836143969, седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. "Съединение" № 69, съдебен адрес:***, пл. ***, партер, по сключен между тях договор за заем от 17.12.2014 г. сумите от 1 200,00 лева, представляваща неизплатена главница, и 112,22 лева, представляваща лихва за забава върху нея за периода от 01.01.2016 г до 01.12.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 2723/2016 г. по описа на Районен съд – Хасково – 02.12.2016 г.  до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА Н.С., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Химмаш АД, ЕИК 836143969, седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. "Съединение" № 69, съдебен адрес:***, пл. ***, партер, сумата от 725,00 лева, от която 398,76 лева, представляваща направени разноски по настоящото дело и 326,24 лева, представляваща направени разноски по ч. гр. д. № 2723/2016 г. по описа на РС – Хасково, за които е издадена Заповед 1365/05.12.2016 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.

                                                                                                                 

 

                                                                                               СЪДИЯ: /П/ не се чете

    /Петър Вунов/

Вярно с оригинала!

Секретар: Г. Д.

 

 

 

 

 

 

Определение № 168 от 8.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 134/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев

 

 

 

 

чл. 240, вр.

чл. 79, ал. 1 ЗЗД

 

 

 

 

 


Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по искане на П. Д. Т. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Монтански окръжен съд от 5.10.2009 г. по гр. д. № 339/2009 г. С посоченото решение е отменено изцяло решение на Районен съд - Монтана по гр. д. № 72/2009 г. и е постановено ново решение по същество на спора, с което П. Т. е осъдена да заплати на М. В. Г. сумата 1 200 лв на основание чл. 240 вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и сумата 445 лв разноски по делото за двете инстанции.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че за да постанови атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по значим правен въпрос - може ли да се презумира сключване на договор за заем, без да е установено изрично основанието на задължение за връщане на определена сума. Положителният отговор на този въпрос, даден във въззивното решение, бил в противоречие с решение № 37/25.06.1969 г. по гр. д. № 32/1969 г на ОСГК, забраняващо презумиране на договор за заем само въз основа на установяване на един от елементите на фактическия състав на договора. В същия смисъл били и разрешенията на ВКС, дадени в решение № 517 от 31.05.2007 г. по т. д. № 956/2006 г., решение № 1* от 15.10.2008 г. по гр. д. № 5017/2007 г., решение № 218 от 14.02.2003 г. по гр. д. № 2451/2002 г., решение № 1* от 19.12.2008 г. по гр. д. № 3484/2007 г. Повдигнат е и въпроса за тълкуването на договора, като според касатора в противоречие с решение № 161 от 10.03.2006 г. по гр. д. № 47/2005 г. на ВКС, II г. о. меродавна при тълкуването е тази воля на страните, която недвусмислено сочи на наличие на всички елементи от фактическия състав на договора - докато въззивният съд в обжалваното решение се позовал само на един от разкритите с тълкуване елементи на състава. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно - отмяната му.

Ответникът по касация М. В. Г. оспорва жалбата. Според него не са налице предпоставките по чл. 280 от ГПК, тъй като цитираните от касатора решения не били постановени по сходни, а по различни казуси. Не можело да се направи извод за наличие на противоречива практика, съответно не били налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва и основателността на жалбата и моли, ако атакуваното решение бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде потвърдено.

Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение - за основателно.

Цитираните в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване решения на Върховния касационен съд отговарят отрицателно на въпроса възможно ли е да се презумира наличие на договор за заем въз основа на установено плащане на суми от едно лице на друго. С решение № 37/25.06.1969 г. по гр. д. № 32/1969 г на ОСГК е прието, че "Не може да се приеме, че всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях". В същия смисъл са и правните изводи, направени в решение № 218 от 14.02.2003 г. по гр. д. № 2451/2002 г. Обратно, въззивният съд в атакуваното решение е приел, че разписката за дължимост на определени суми от касатора на ответника по касация съставлява недвусмислено доказателство за наличие на договор за заем. Този извод е направен при наличие на противоречива практика, следователно касае се за въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата. Този въпрос е от значение за конкретното дело, защото тъкмо отговорът по него (който въззивният съд е дал различно от смисъла, в който са цитираните решения на ВКС) е послужил като мотив за отхвърляне иска. Поради това касационното обжалване следва да бъде допуснато.

Съгласно чл. 69, т. 1 от ГПК вр. чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК , с оглед цената на иска, дължимата в касационното производство държавна такса възлиза на 25 лв. На касаторът следва да се даде възможност да я внесе под страх от връщане на жалбата.

По изложените съображения Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Окръжен съд - Монтана от 5.10.2009 г. по гр. д. № 339/2009 г.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси указва на жалбоподателката в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 25 лв (двадесет и пет лева). В противен случай жалбата ще бъде върната.

Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание след представяне на доказателства за внесена държана такса, или за връщане на жалбата - при изтичане на срока.

Определението не подлежи на обжалване.


Връзка с други съдебни актове: