Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

                                                                                                                     

  785 / 13.12.2017 година, гр. Хасково

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

Хасковският районен съд Първи граждански състав

На тринадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година

В публичното заседание в следния състав:

                                                                Председател : М. Ангелова

                                                                    Членове :  

                                                           Съдебни заседатели:      

Секретар Веселина Красева

Прокурор

Като разгледа докладваното от съдия М. Ангелова

Гражданско дело номер 1051 по описа за 2017 година, взе предвид следното:

 

          Предявени са от „Арда – Тур“ ЕООД с ЕИК 126034587, със седалище и адрес на управление в гр. Хасково, бул. „Съединение“ № 45, представлявано от управителя С.И.И.; против К.Г.Я. с ЕГН ********** *** - обективно съединени искове с правни основания чл. 221 ал.2 от КТ и чл.86 ал.1 от ЗЗД.

          Ищецът твърди, че по силата на трудов договор № 194/05.12.2014 г., ответникът бил назначен на работа на основание чл.67 ал.1 т.2 от КТ, вр. чл.70 от КТ, на длъжност „водач на автобус" в ищцовото дружество. С допълнително споразумение № 152/04.06.2015 г. срочният трудов договор се сключвал за неопределено време, като в „други условия" максималният срок на предизвестие по КТ бил уговорен на три месеца. Със заповед № 84/17.09.2015 г., на основание чл.190 ал.1 т.7, вр. чл. 188 т.З от КТ, било прекратено трудовото правоотношение с ответника поради дисциплинарно наказание - уволнение, без предизвестие. Същата не била оспорена в съда и влязла в сила. Съгласно чл.221 ал.2 от КТ, ответникът дължал обезщетение в размер на три брутни заплати в полза на работодателя. През предходния месец, преди датата на дисциплинарното уволнение, работната му заплата била 431 лв., или общо ответникът дължал на дружеството сумата от 1 293 лв. След издаването на заповедта за дисциплинарното наказание - уволнение, от работната заплата на ответника за м. 09.2015 г. била удържана сумата от 225,24 лв., видно от ведомост за работна заплата за месеца, като оставала дължима сума от още 1 067,76 лв. До момента същата не била заплатена от ответника, поради което за ищеца се пораждал правният интерес от предявяване на настоящия иск.

          Предвид изложеното, ищецът иска, съдът да постанови решение, с което осъди ответника, да му заплати сумата в размер на 1 067,76 лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие по чл.221 ал.2 от КТ; ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане; както и сумата от 176,24 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от прекратяване на трудовото правоотношение на 17.09.2015 г. до 01.05.2017 г.; както и направените по делото разноски.

Ответникът депозира отговор на исковата молба в срока по чл.131 ал.1 от ГПК, като счита предявения иск за допустим, но за неоснователен. Признава, че е бил в трудово правоотношение с ищеца, прекратено на 17.09.2015 г. поради дисциплинарното му уволнение, при което и на основание чл.221 ал.2 от КТ дължал обезщетение в размер на три брутни заплати в полза на работодателя. Същевременно обаче за него налице бил правен интерес от предявяване на насрещен иск против ищеца за неполучени от него трудови възнаграждения, за което налице били предпоставките по чл.211 ал.1 от ГПК. Насрещният иск бил подсъден на същия съд, имал връзка с първоначалния иск и налице била възможност да се направи прихващане; цената му била – главница от 1 471 лв. и мораторна лихва от 284,31 лв. Главницата включвала неизплатени трудови възнаграждения:

- за м. декември 2014 г. в размер на 414 лева - за периода 05.12.2014 г.- 30.12.2014 г.;

- за м. август 2015 г. - 431 лева - за периода 01.08.2015 г. - 31.08.2015 г. и

- за м. септември 2015 г. - 254 лв. - за периода 01.09.2015 г. - 17.09.2015 г.; както и

- парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 05.12.2014 г. - 17.09.2015 г. в размер на 372 лева, на основание чл.224 ал.1 и ал.2 от КТ, изчислено пропорционално на времето което се признава за трудов стаж, а именно за отработени 10 месеца – 20 дни платен годишен отпуск. Върху дължимите, но неизплатени суми, дружеството дължало обезщетение за забава, както следва:

-          за дължимо, но неизплатено трудово възнаграждение за м. декември 2014 г. -  99,43 лв. за периода 30.01.2015 г. - 12.06.2017 г.;

-          за дължимо, но неизплатено трудово възнаграждение за м. август 2015 г. – 74,38 лв. за периода 17.09.2015 г. - 12.06.2017 г.;

-          за дължимо, но неизплатено трудово възнаграждение за м. септември 2015 г. – 44,75 лв. за периода 17.09.2015 г. - 12.06.2017 г.;

-          за дължимо парично обезщетение за неизплатен неползван платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение – 65,75 лв. за периода 17.09.2015 г. - 12.06.2017 г.;

всичко общо 284,31 лв. обезщетение за забавено плащане. Трудовото възнаграждение било дължимо до 30-то число на месеца, следващ този, за който се отнася възнаграждението. Видно от фиш за начислена работна заплата за м.09.2015 г. било, че е направена удръжка в размер на 225,24 лв. за обезщетение. Това противоречало на разпоредбите на КТ, където в чл.272 ал.1 били визирани случаите, в които можело да се направи удръжка, без съгласието на работника. Предвид изложеното, ответникът по първоначалния иск предявява насрещен иск с искане, ищецът по първоначалния иск, да бъде осъден да му заплати сумата от общо 1755,31 лв., включваща гореописаните суми, ведно със законната лихва върху главниците от завеждане на иска на 12.06.2017 г. до окончателното им изплащане, като му се присъдят и направените съдебни разноски.

Ответникът по насрещния иск депозира отговор на исковата молба в срока по чл.131 ал.1 от ГПК, като счита предявения иск за допустим, но за неоснователен и необоснован, като следвало да се остави без уважение. Не отговаряло на истината твърдението на ищеца по този иск, че трудовото му възнаграждение за м.12.2014 г. не му е било изплатено. На 26.01.2015 г. в брой, с разходен касов ордер 202/26.01.2015 г. му било изплатено трудовото възнаграждение за месец декември 2015 г. в размер на 450 лева, като същият се подписал и на фиша си за работна заплата за този месец. Искането за изплащане на обезщетение за неизплатен неползван платен годишен отпуск от страна на ищеца по насрещния иск било необосновано и неоснователно. Съгласно разпоредбите на КТ и условията на сключения трудов договор между двете страни, размерът на платения годишен отпуск за длъжността „водач на автобус" бил 20 дни и допълнителен платен годишен отпуск за длъжността - 5 дни, общо 25 дни платен годишен отпуск. Ищецът по насрещния иск работил в дружеството за период от 10 месеца, за които му се полагали 20 дни платен годишен отпуск, който той използвал и му бил изплатен, видно от фишовете за работна заплата за месеците февруари, април, май и юли 2015 г., удостоверяващи следните изплатени суми и размер на ползван платен годишен отпуск както следва: м.02.2015 г. - 107,75 лв., м.04.2015 г. - 112,88 лв., м.05.2015 г. - 128,54 лв. и м.07.2015 г.- 93,70 лв. Съгласно чл.221 ал.2 от КТ, сключения трудов договор и допълнителното споразумение към него, ищецът по насрещния иск дължал обезщетение на дружеството в размер на три брутни заплати, като минималната месечна брутната заплата според НКИД за длъжността „водач на автобус" била 431 лв., или дължал сумата от общо 1 293 лв. От трудовото му възнаграждение за м.09.2015 г. била удържана сумата от 225,24 лв. като обезщетение в полза на дружеството, от трудовото му възнаграждение за м. 08.2015 г. - сумата от 337,86 лв. Съгласно договора и допълнителното споразумение към него, ищецът по насрещния иск дал своето съгласие при дисциплинарно уволнение обезщетението, което дължи на работодателя в размер на три брутни заплати да бъде удържано от трудовото възнаграждение, което има да получава, поради което искането му за получаване на трудовото възнаграждение било неоснователно.

В открито съдебно заседание дружеството – работодател се представлява от своя управител и от пълномощник, които поддържат становището си по предявените от дружеството и против него искове. Частично признават предявения иск за заплащане на трудово възнаграждение, а именно за м.08. в размер на 337,86 лв. Възразява, че молбите на ответника за отпуск не били намерени в дружеството, т.к. не били предадени от лице на име М., заемало длъжността „личен състав“. В хода на устните състезания, иска съдът  да уважи предявения от него иск до размера от 729,90 лв. за обезщетение за неспазено предизвестие по чл.221 ал.2 от КТ, съобразно частичното признание на насрещния иск, ведно със законна лихва от датата на прекратяване на трудовото правоотношение 17.09.2015 г. до окончателното изплащане.

В открито съдебно заседание ответникът по първоначалния иск и ищец по насрещните се явява лично и с пълномощник, като поддържа гореописаните си становища. Признава, че реално е ползвал отпуск, но само от три дни през м.07.2015 г., а за времето на останалия му разрешен отпуск е бил на работа. В дните, когато бил на работа, той вземал автобуса си, отивал на автогарата, там му пишели пътния лист и продължавал по линия, без да се разписва някъде, че е на работа. Имената му фигурирали в пътния лист, на който се подписвал и описвал, къде е ходил. С пътните листове и с личния му график можело да се докаже, че е бил на работа. В хода на устните състезания, иска съдът да признае, че дружеството му дължи една заплата за м.08., което признало, както и 150 лв. от заплатата за м.12.2014 г., заплатена с РКО с вътрешни удръжки, които не се установило, какви са. Заявява, че няма претенции за изплащането на два дни отпуск през м.06.2015 г. и един ден през 2014 г., за които не се събрали безспорни доказателства. Поддържаните периоди на неизползван платен годишен отпуск оставали – 16.02.2015 г.-20.02.2015 г., 01.04.2015 г.-07.04.2015 г. и 11.05.2015 г.-15.05.2015 г. По делото не се установило, ищецът да е подавал молби за ползването на този отпуск, издадените за тези дни пътни листове били без задължителни реквизити.

               Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установена следната фактическа обстановка:

               Между ответника в настоящото производство, като работник, и ищцовото дружество, като работодател, е бил сключен трудов договор № 194/05.12.2014 г., по силата на който ответникът е изпълнявал длъжността „водач на автобус", считано от 05.12.2014 г., със срок до 04.06.2015 г. Уговорени са били следните условия – основно месечно възнаграждение от 414 лв. с падеж 30-то число на следващия месец, с основен и удължен платен годишен отпуск от 20 дни и допълнителен платен годишен отпуск от 5 дни, със срок на предизвестие за прекратяване на трудовия договор – 2 месеца и за двете страни. По т.4 от договора е предвидено, че работникът дава изричното си съгласие при дисциплинарно уволнение да заплати обезщетение на работодателя в размер на брутната работна за договорения срок на предизвестие, което ще бъде удържано от трудовото му възнаграждение. Страните са сключили към този трудов договор - допълнително споразумение № 152/ 04.06.2015 г., считано от когато трудовият договор е за неопределено време, при основно месечно възнаграждение от 431 лв. с падеж 30-то число на следващия месец, при същите размери на годишния отпуск и нов срок на предизвестието по КТ – три месеца. Това трудово правоотношение е прекратено със заповед № 84/17.09.2015 г., на основание чл.190 ал.1 т.7, вр. чл. 188 т.З от КТ, считано от 17.09.2015 г. Със същата на ответника е наложено и дисциплинарно наказание „уволнение“. В нея е посочено, че той дължи на работодателя обезщетение в размер на три брутни заплати, което се удържа от възнаграждението му. На същата дата заповедта му е връчена, като няма данни по делото тя да е била обжалвана по съдебен ред. Ищецът представи по делото издаден от него фиш за заплата за м.09.2015 г. на ответника, видно от който му е начислена сума от общо 287,33 лв., цялата удържана му, в т.ч. и удържана сума за обезщетение от 225,24 лв. Ищцовото дружество представи още фиш за заплата за м.12.2014 г. на ответника, подписан от него, видно от който му е начислена сума от общо 680,65 лв., от която му е удържана сума 230,65 лв., в т.ч. и удържана сума за „вътрешни удръжки“ от 150 лв. Остатъкът от 450 лв. му е изплатен с РКО № 202/26.01.2015 г. за заплата за м.12.2014 г., подписан от ответника. Със заповед № 72/16.02.2015 г., на основание молба № 72/16.02.2015 г., на ответника е разрешен отпуск на основание чл.155 ал.2 в размер на общо 5 дни, от които един за 2014 г. и 4 за 2015 г., който да се ползва през периода от 16.02.2015 г. до 20.02.2015 г., подписана от ръководител на предприятие. Тези пет дни отпуск са му били начислени във фиш за заплата за м.02.2015 г. Със заповед № 141/ 01.04.2015 г. на основание молба № 141/01.04.2015 г., на ответника е разрешен отпуск на основание чл.155 ал.2 в размер на общо 5 дни за 2015 г., който да се ползва през периода от 01.04.2015 г. до 07.04.2015 г., подписана от ръководител на предприятие. Тези пет дни отпуск са му били начислени във фиш за заплата за м.04.2015 г. Със заповед № 207/11.05.2015 г. на основание молба № 207/11.05.2015 г., на ответника е разрешен отпуск на основание чл.155 ал.2 в размер на общо 5 дни за 2015 г., който да се ползва през периода от 11.05.2015 г. до 15.05.2015 г., подписана от ръководител на предприятие. Тези пет дни отпуск са му били начислени във фиш за заплата за м.05.2015 г. Със заповед № 299/06.07.2015 г. на основание молба № 299/06.07.2015 г., на ответника е разрешен отпуск на основание чл.155 ал.2 в размер на общо 5 дни за 2015 г., който да се ползва през периода от 06.07.2015 г. до 10.07.2015 г., подписана от ръководител на предприятие. Тези пет дни отпуск са му били начислени във фиш за заплата за м.07.2015 г. Никои от така цитираните заповеди и фишове не носят подпис на работника и не съдържат данни, да са му били връчвани. Видно от банково извлечение от разплащателната сметка на К.Г.Я. за периода от 01.01.2015 г. – 31.12.2015 г., издадено на 16.05.2017 г. от „Юробанк България“ АД, клон Хасково; той е получавал ежемесечни банкови преводи от дружеството работодател за заплати за месеците януари – юли 2015 г., включително.

               По искане и на двете страни, по делото бе назначена и изслушана съдебно – счетоводна експертиза, чиито първоначално и допълнително заключения съдът приема като компетентно и безпристрастно дадени. Вещото лице се е запознало с материалите по делото, както и със счетоводството на ищцовото дружество. Установило е начислените суми във фишовете на ответника за процесния период. За м. 12.2014 г. му е начислено брутно трудово възнаграждение и командировка в общ размер на 680,65 лв. и са му направени удръжки от общо 230,65 лв., сред които и 150 лв. за „вътрешни удръжки“, или сума за получаване – 450 лв. На експертизата не се предоставила информация относно удържаната сума за „вътрешни удръжки“, от какво произтичат. Сумата за получаване в размер на  450 лв. му била изплатена с РКО № 202/26.01.2015 г., с основание – заплата за м. 12.2014 г. За м. 08.2015 г. му е начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 431 лв. и са му направени удръжки от общо 93,14 лв., или сума за получаване – 337,86 лв., която не била изплатена. За м. 09.2015 г. му е начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 287,33 лв. и са му направени удръжки от общо 287,33 лв., сред които и удържано обезщетение от 225,24 лв., без остатък от сума за получаване. Така начисленото му трудово възнаграждение било според процесните трудов договор и допълнително споразумение към него, а възнаграждението за положен труд в почивни и празнични дни – според чл.264 от КТ и чл.11 ал.1 от Вътрешните правила на дружеството за работната заплата. Според уговорките им, експертизата установява, че дължимият размер на обезщетението по чл. 221 ал. 2 от КТ е в размер на 1 293 лв. /БТВ за м.08.2015 г. - 431 лв. х 3 месеца/, съгласно чл. 228 от КТ. Обезщетенията по чл.221 от КТ подлежали на данъчно облагане и работодателят дължал данък по ЗДДФЛ в размер на 10%, който дружеството следвало да внесе в приход на Републиканския бюджет. Вещото лице изчислява полагащия се на работника отпуск за м.12.2014 г. в размер на 2 дни /25дни : 12месеца х 1месец/, а за 2015 г. размер на 19 дни /25дни:12месеца х 9месеца/. При проверката при дружеството – работодател, на експертизата не са били предоставени молби за отпуск, а само заповеди за отпуск и фишове за начисляването на този отпуск – представените като писмени доказателства по делото. По тези документи са му начислени и изплатени дни за платен годишен отпуск – за 2014 г. 1 ден и за 2015 г. 19 дни, общо 20 дни. Съгласно чл. 42 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските размерът на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224 КТ се определял пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Трудовият стаж на работника при дружеството бил 9 месеца и 12 дни, за което му се полагали 19 дни като обезщетение за неизползван годишен платен отпуск. На същия обаче били начислени и изплатени общо 20 дни платен годишен отпуск до датата на прекратяване на трудовото му правоотношение, поради което в първоначалното си заключение експертизата приема, че не му се дължи парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Предоставена била извадка от график за явяване и неявяване на работа и график по месеци на работника, в който според показанията на вещото лице от открито с.з., се сочело, че той е в отпуск. Не се предоставили графици и присъствени форми на всички работещи в производствено звено „Транспорт“, утвърдени от ръководителя на дружеството. Експертизата не може по категоричен начин да каже, ползван ли е отразеният по документи платен годишен отпуск. По този повод, й бе поставена допълнителна задача, при която от счетоводството на дружеството били предоставени ведомости за заплати, пътни листове на работника за м. 02.2015 г., м. 04.2015 г., м. 05.2015 г. и м. 07.2015 г. на колите, на които е бил водач. Вещото лице е изготвило към допълнителното си заключение - Приложение № 1 за издадените пътни листове на работника за м. 02.2015 г., сред които няма такива през периода от 16.02.2015 г. до 20.02.2015 г.; Приложение № 2 за издадените пътни листове на работника за м. 04.2015 г., сред които няма такива през периода от 01.04.2015 г. до 07.04.2015 г.; Приложение № 3 за издадените пътни листове на работника за м. 05.2015 г., сред които няма такива през периода от 11.05.2015 г. до 15.05.2015 г.; Приложение № 4 за издадените пътни листове на работника за м. 07.2015 г., сред които няма такива през периода от 06.07.2015 г. до 10.07.2015 г. Експертизата сочи, че съгласно представените ведомости, графици и пътни листи, работникът е бил в отпуск на посочените дати в заповедите за отпуск. Но не е категорична, дали той е ползвал платения си годишен отпуск на тези дати, поради констатирани различия и непредставяне от дружеството на графици на всички шофьори от звено „Транспорт“. 

               По искане на ищцовото дружество, като свидетел по делото се допусна и разпита свидетелката М. С. М., която от 2013 г. е негов счетоводител. В счетоводството имало четирима служители. В края на 2016 г., колежката й Е.М.Ш., която се занимавала с ТРЗ, напуснала и не могла да си предаде документите, както трябва. Впоследствие разбрали, че доста от документите липсват, не само на К. някои от документите. Част от документацията била в офиса – не била приета и не била описана, но работили с нея. Търсели молби за отпуск на К., но не ги намерили.

               При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи по основателността на предявените обективно съединени искове – първоначални и насрещни:

               Между страните в настоящото производство е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ответникът по първоначалните искове е изпълнявал при ищцовото дружество длъжността „водач на автобус", считано от 05.12.2014 г. до 17.09.2015 г., когато е прекратено, на основание чл.190 ал.1 т.7, вр. чл. 188 т.З от КТ – поради дисциплинарно уволнение. В този случай и на основание чл.330 ал.2 т.6 от КТ, работодателят прекратява трудовия договор без предизвестие. Страните по това правоотношение изрично са уговорили в т.4 от трудовия си договор, изменен с т.9 от допълнително споразумение към него, че работникът дава изричното си съгласие при дисциплинарно уволнение да заплати обезщетение на работодателя в размер на брутната работна за договорения срок на предизвестие, което ще бъде удържано от трудовото му възнаграждение, а именно – за три месеца. Според чл.221 ал.2 от КТ, при дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение. Няма пречка, страните по трудовия договор да уговорят по реда на чл. 66 ал. 2 от КТ размер на обезщетението по чл. 221 ал. 2 от КТ, по-голям от този, който законът предвижда. В случая уговорката на страните кореспондира и с нормата на чл. 326 ал.2 от КТ, че срокът на предизвестието при прекратяване на безсрочен трудов договор е 30 дни, доколкото страните не са уговорили по-дълъг срок, но не повече от 3 месеца. В този смисъл, предявеният главен първоначален иск е доказан в своето основание, което се и признава от ответника. Относно размера му, съдът взема предвид уговореното между страните трудово възнаграждение на ответника и извършените му удръжки, както и изчисленията на назначената по делото експертиза. Вземането на работодателя за обезщетение по чл.221 ал.2 от КТ не попада сред тези, за които по чл.272 ал.1 от КТ, без съгласието на работника могат да се правят удръжки от трудовото му възнаграждение. В настоящия случай обаче, още при сключване на трудовия договор между страните, работникът предварително е дал съгласието си, в случай, че дължи такова обезщетение – то да бъде удържано от трудовото му възнаграждение. Такава уговорка не противоречи на закона. В тази връзка, неоснователно е ответното възражение, че направените му от работодателя удръжки на това основание са в противоречие с цитираната законова норма. Според уговорките на страните, експертизата установи, че дължимият размер на обезщетението по чл. 221 ал. 2 от КТ е в размер на 1 293 лв. /БТВ за м.08.2015 г. от 431 лв. х 3 месеца/, съгласно чл. 228 от КТ. За погасяването му и съобразно даденото от работника предварително съгласие, за м. 09.2015 г. му е начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 287,33 лв. и са му направени удръжки от общо 287,33 лв., сред които и удържано обезщетение от 225,24 лв. Ето защо този иск се явява основателен и доказан изцяло за предявената сума от 1 067,76 лв. /1 293 лв. - 225,24 лв./, представляваща неизплатен брутен остатък от обезщетение за неспазено предизвестие по чл.221 ал.2 от КТ, и като такъв следва да се уважи изцяло, ведно със законната лихва от датата на предявяването му 02.05.2017 г. до окончателното изплащане. Това обезщетение подлежи на данъчно облагане и работодателят дължи данък по ЗДДФЛ в размер на 10%, който дружеството следва да внесе в приход на Републиканския бюджет. Акцесорният иск за сумата от 176,24 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от прекратяване на трудовото правоотношение на 17.09.2015 г. до 01.05.2017 г. – като неоснователен следва да се отхвърли изцяло. С прекратяването на трудовото правоотношение възниква задължението на ответника за изплати на ищеца обезщетение по чл.221 ал.2 от КТ, при наличие и на основание за дължимостта му. Това задължение обаче не е срочно и по отношение на него в закона липсва разпоредба, аналогична на чл.245 ал.2 от КТ, поради което и съгласно чл.84 от ЗЗД, за да изпадне ответникът в забава следва да е налице покана. По делото няма доводи и съответно доказателства, които да установяват наличието на покана от ищеца, която би поставила ответника в забава. Съдът намира, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение не обективира в себе си отправена от работодателя до работника покана за заплащане на това обезщетение. Отразено е единствено, че същото се дължи, но не е отразен конкретен размер и срок, в който следва да бъде платено същото, както и начина на плащане. По тази причина самата заповед не може да бъде възприета и като покана за заплащане на дължимото обезщетение по чл. 221 ал.2 от КТ, поради което и длъжникът не е изпаднал в забава при връчване на заповедта.

               Предявеният насрещен иск за заплащане на трудово възнаграждение е с правно основание чл.128 т.2 от КТ, според който работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Ищцовата претенция включва неизплатени трудови възнаграждения: за м. декември 2014 г. - 414 лева, за м. август 2015 г. - 431 лева и за м. септември 2015 г. - 254 лв. В хода на устните състезания, ищецът по този иск поддържа само претенциите си за м.08. и за 150 лв. от заплатата за м.12.2014 г., които са му били удържани, без да е установено, на какво основание. Доколкото обаче, в съответните части той не оттегли нито се отказа от претенциите си, и респ. производството по делото не бе частично прекратено – съдът дължи произнасяне по исковете, така както са предявени. Не е спорно по делото, че през процесния период ищецът добросъвестно и изпълнявал трудовите си задължения. В същото време, от представените писмени доказателства и заключението на назначената по делото експертиза се установи, че през същия период ответникът не е изплащал на ищеца дължимото му трудово възнаграждение изцяло. По делото се представи фиш за заплата на работника за м.12.2014 г., както и РКО от 26.01.2015 г. за същата в размер на 450 лв., подписан от ответника. За този месец му е начислено брутно трудово възнаграждение и командировка в общ размер на 680,65 лв. и са му направени удръжки от общо 230,65 лв., сред които и 150 лв. за „вътрешни удръжки“, или сума за получаване – 450 лв., изплатена с РКО. Нито по делото, нито на експертизата се предоставиха данни, от какво произтича така удържаната сума от 150 лв. Не се установява още, за удръжката работникът да е дал съгласието си или същата да попада сред изключенията по чл.272 ал.1 от КТ. Ето защо, искът за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение за м.12.2014 г. следва да се уважи да сумата от нето 150 лв., а за разликата до пълния предявен размер от 414 лв., като неоснователен и недоказан следва да се отхвърли. От заключението на вещото лице се установи още, че за м. 08.2015 г. на работника е начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 431 лв. и са му направени удръжки от общо 93,14 лв., или сума за получаване – 337,86 лв., която не е била изплатена. Самото ответно дружество призна, че дължи на ищеца трудово възнаграждение за м.08. в размер на 337,86 лв. Ето защо, искът за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение за м.08.2015 г. следва да се уважи изцяло да нетната сумата от 337,86 лв., а за разликата до пълния предявен размер от 431 лв., като неоснователен и недоказан следва да се отхвърли. Видно от фиш за заплатата на работника за м. 09.2015 г. и от заключението на вещото лице, му е начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 287,33 лв. и са му направени удръжки от общо 287,33 лв., сред които и удържано обезщетение по чл.221 ал.2 от КТ от 225,24 лв., без остатък от сума за получаване. Предвид гореизложените съображения, правомерно му е било удържано това обезщетение от трудовото възнаграждение за този месец. Ето защо, искът за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение за м.09.2015 г. следва да се отхвърли изцяло да сумата от 254 лв. Това обуславя отхвърлянето и на акцесорния иск за обезщетение за забава върху тази главница в размер на 44,75 лв. за периода 17.09.2015 г. – 12.06.2017 г.

               Задължението на работодателя за заплащане на трудовото възнаграждение на работника е периодично и следва да се изпълнява ежемесечно, което в случая не е било сторено от него по отношение на трудовите възнаграждения за м.12.2014 г. и за м.08.2015 г. В настоящото производство се събраха данни относно падежа на това задължение на ответника - платимо до 30-то число на следващия месец. Ищецът претендира обезщетения за забава върху всяко едно от претендираните плащания за трудово възнаграждение. Това обезщетение за неизплатеното трудово възнаграждение от нето 150 лв. за м. декември 2014 г. се явява основателно за периода 30.01.2015 г. /падежа на вземането, уговорен в трудовия договор/ - 12.06.2017 г. /датата на предявяване на насрещния иск/. Така акцесорният иск е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, при което и на основание чл.162 от ГПК, с помощта на http://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html, съдът го определи по своя преценка – в размер на 36,11 лв. До този размер искът следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 99,43 лв. – отхвърлен като неоснователен и недоказан. Обезщетението за забава за неизплатеното трудово възнаграждение от нето 337,86 лв. за м. август 2015 г. се явява основателно за периода 17.09.2015 г. /падежа на вземането, съвпадащ с датата на прекратяване на трудовото правоотношение/ - 12.06.2017 г. /датата на предявяване на насрещния иск/. Така акцесорният иск е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, при което и на основание чл.162 от ГПК, с помощта на http://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html, съдът го определи по своя преценка – в размер на 59,71 лв. До този размер искът следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 74,38 лв. – отхвърлен като неоснователен и недоказан. Върху присъдените главници за неизплатените трудови възнаграждения за м.12.2014 г. и за м.08.2015 г. следва да се присъди и законната лихва от 13.06.2017 г. до окончателното им изплащане, която начална дата следва крайния момент на присъдените за същите обезщетения за забава.

               Ищецът по насрещните искове претендира още парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 05.12.2014 г. - 17.09.2015 г. в размер на 372 лева, на основание чл.224 ал.1 и ал.2 от КТ, изчислено пропорционално на времето което се признава за трудов стаж, а именно за отработени 10 месеца – 20 дни платен годишен отпуск. Установи се по делото, че по трудов договор страните са уговорили за работника - основен и удължен платен годишен отпуск от 20 дни и допълнителен платен годишен отпуск от 5 дни, като договорът им е имал действие през периода - от 05.12.2014 г. до 17.09.2015 г., т.е. общо трудов стаж от 9 месеца и 12 дни. През последния отработен при работодателя месец, работникът е отработил повече от половината от работните дни за този месец, което по правилото на чл. 42 ал.3 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските следва да се приравни на пълен отработен месец за целите на изчислението на обезщетението по чл. 224 ал.1 от КТ. Така при отработени 10 месеца, работникът има право на обезщетение за общо 21 дни неизползван платен годишен отпуск /25дни:12месеца х 10месеца/. Това съответства и на изчисленията на вещото лице, че полагащият се на работника отпуск за м. 12.2014 г. е в размер на 2 дни /25дни : 12месеца х 1месец/, а за 2015 г. е размер на 19 дни /25дни:12месеца х 9месеца/, всичко общо 21 дни. По този иск основният спорен въпрос по делото е, дали работникът действително е ползвал полагаемия му се платен годишен отпуск. В хода на настоящото производство работникът призна, че реално е ползвал отпуск, но само от три дни през м.07.2015 г., а за времето на останалия му разрешен отпуск е бил на работа и за ползването му не е подавал молби до работодателя си. Според представените заповеди за отпуск и съответни фишове за работна заплата, на работника е бил разрешен и начислен платен годишен отпуск, въз основа на негови молби, както следва:

-            общо 5 дни, от които един за 2014 г. и 4 за 2015 г. през периода от 16.02.2015 г. до 20.02.2015 г.,

-            5 дни за 2015 г. през периода от 01.04.2015 г. до 07.04.2015 г.,

-          5 дни за 2015 г. през периода от 11.05.2015 г. до 15.05.2015 г.,

-          5 дни за 2015 г. през периода от 06.07.2015 г. до 10.07.2015 г.; всичко общо 20 дни.

Във връзка с твърденията на ищеца по насрещния иск, че не е подавал молби за ползване на отпуск и не е ползвал такъв, извън признатия от него ползван отпуск от три дни през м.07.2015 г. – в тежест на дружеството – работодател бе, да докаже положителните факти, че това е било така. Съдът приема, че ответникът не проведе успешно пълно и главно доказване на тези обстоятелства. Преди всичко, той не представи молбите на работника, че желае да ползва отпуска си за посочените в заповедите съответни периоди. Обстоятелството, дали и поради каква причина работодателят не съхранява тези молби, не могат да имат негативна последица, която да се възложи на работника, който е и по-слабата страна в трудовото правоотношение. Представените заповеди за отпуск и съответни фишове за работна заплата са съставени от работодателя за изгодни нему обстоятелства, без данни същите да са били връчени на работника, при което под съмнение се поставя действителният момент на съставянето им. Прави впечатление, че заповедите за отпуск и цитираните в тях молби са с едни и същи номера и дати. Съдът приема, че работодателят не доказа пълния фактически състав на реда за ползване на платен годишен отпуск по чл.173 ал.1 от КТ - чрез неоспорени и автентични документи – молба за отпуск, заповед за отпуск и подпис в разплащателна ведомост, доказващ получаване на възнаграждение за платен годишен отпуск. Относно непредставените молби за отпуск, приложими са последиците на чл.161, вр. чл.190 ал.2 от ГПК – т.е. последиците от възпрепятстване на доказването. Но дори и да се приеме, че фишовете за заплати и заповедите за отпуск са били съставени именно на отразените в тях дати, не се установява, волеизявлението на работодателя, че разрешава ползването на платен годишен отпуск, да е достигнало до работника. В тази връзка, трайната съдебна практика приема, че когато законът свързва със започването и продължителността на разрешен отпуск определени правни последици, от значение е именно започналото фактическо ползване на разрешения отпуск, а не само документалното му оформяне /решение № 63/31.03.2011 г. по г.д. № 1728/09 на ІV г.о. на ВКС/. В гореизложения смисъл е и определение № 253/30.03.2017 г. по г.д. № 4478/2016 на III г.о. на ВКС. Тълкуването на  чл. 173 ал. 1 от КТ налага извод, че работникът може да започне ползването на този отпуск само след достигането до него на изявление за разрешение на работодателя, изразено писмено, т.е. само след като е узнал за това, до когато той е длъжен да продължава да изпълнява задълженията си по трудовото правоотношение. В този смисъл са решение № 142/ 03.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6286/2015 г., IV г. о., ГК; решение № 812/27.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 198/2010 г., IV г. о., ГК; решение № 542 от 23.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1767/2009 г., IV г. о., ГК. Ето защо, доколкото няма каквито и да било данни по делото, работодателят да е довел до знанието на работника заповедите си за разрешен му платен годишен отпуск, съдът приема за установена тезата на ищеца, че той не е знаел, че е имал такова разрешение, респ. че може да започне ползването на отпуска. Предвид изложеното, съдът приема, че при прекратяване на трудовото правоотношение между страните по делото, работникът е имал останал неизползван платен годишен отпуск в размер на 18 дни /21 дни полагащ се отпуск – 3 дни използван отпуск/. Разпоредбата на чл.224 ал.1 от КТ сочи, че при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползувания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. С оглед на това, претенцията на ищеца за заплащане на това обезщетение от страна на ответника се явява доказана по основание за посочените 18 дни. Размерът на дължимото обезщетение се изчислява по реда на чл.177 от КТ към деня на прекратяване на трудовото правоотношение – чл.224 ал.2 от КТ. Брутното трудово възнаграждение на работника за м.08.2015 г., предхождащ месеца на прекратяването на трудовото правоотношение, възлиза на сумата от 431 лв. /чл.228 ал.1 от КТ/ месечно или 20,52 лв. среднодневно /431 лв. : 21 работни дни/. Така дължимото на работника обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ възлиза на брутната сума от общо 369,36 лв. /18 дни х 20,52 лв./. До този размер предявеният иск следва да се уважи, ведно със законната лихва от датата на предявяването му 12.06.2017 г. до окончателното изплащане; а за разликата до пълния предявен размер от 372 лв. като неоснователен и недоказан следва да се отхвърли.

          Съгласно трайната практика на ВКС, обезщетение за забава върху размера на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск /както и върху всяко обезщетение по КТ, в т.ч. и горепосоченото по чл.221 ал.2 от КТ/ се дължи само в случай, че има отправена изрична покана за плащане. Задължението за заплащане на обезщетение по чл. 224 ал.1 от КТ възниква при прекратяване на трудовото правоотношение. Тъй като същото е парично задължение, то става изискуемо от поканата на кредитора за плащане, в съответствие с общите правилата на ЗЗД относно неизпълнение на задълженията. В КТ единствено задължението за заплащане на трудово възнаграждение става изискуемо без покана, тъй като същото е с изрично уговорен между страните в трудовия договор ежемесечен падеж, както и по силата на изричната разпоредба на чл. 245 ал. 2 от КТ. При безсрочните задължения, каквото е това за заплащане на обезщетение по чл. 224 ал.1 от КТ, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора, съгласно чл. 84 ал. 2 ЗЗД. Когато липсва покана, лихвата се дължи от деня, в който е предявен искът /законната лихва/. В този смисъл са тълкувателно решение № 3/19.03.1996 г. по гр. д. № 3/95 г. на ОСГК на ВС, и определение № 901/10.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 376/2010 г., III г. о., ГК. Доказателства за такава покана не са представени по делото, нито в исковата молба са наведени твърдения за това, поради което ответникът не е изпаднал в забава и не дължи такова обезщетение. Поради това искът с правно основание чл. 86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху размера на обезщетението по чл. 224 ал.1 от КТ, следва да бъде изцяло отхвърлен като неоснователен за сумата от 65,75 лв. за периода 17.09.2015 г. - 12.06.2017 г.

               Между присъдените в полза на двете страни суми по първоначалните и насрещните обективно съединени искове не следва да се прави прихващане от съда, доколкото изрично искане в тази насока не бе изразено по делото в срока по чл.131 ал.1 от ГПК, при което искането за прихващане, отправено едва в хода на устните състезания по делото, се явява преклудирано, на основание чл.133 от ГПК. Отделно от това, както се посочи, нормата на чл. 272 от КТ изрично не допуска прихващане /удръжки/ от трудово възнаграждение без съгласието на работника или служителя, с изключение на изрично визираните хипотези, в които не попада настоящият случай, като забраната важи и за съдебните и извънсъдебните прихващания.     

 

               Работникът следва да бъде осъден да заплати на работодателя сумата от общо 311,74 лв., представляваща деловодни разноски, съобразно уважените части на първоначалните обективно съединени искове и отхвърлените части на насрещните обективно съединени искове - чл.78 ал.1 и 3, вр. чл.80 от ГПК.  

               Работодателят следва да бъде осъден да заплати на работника сумата от общо 112,95 лв., представляваща деловодни разноски, съобразно отхвърлените части на първоначалните обективно съединени искове и уважените части на насрещните обективно съединени искове - чл.78 ал.1 и 3, вр. чл.80 от ГПК.

               Работодателят следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд – Хасково – държавна такса по уважените предявени от работника насрещни обективно съединени искове в общ размер от 250 лв. /5 х 50 лв./, както и сумата от 5 лв. за държавна такса за издадено на вещото лице съдебно удостоверение /л.63/, както и сумата от 80 лв. за възнаграждения за вещо лице, а така също и в случай на служебно издаване на изпълнителен лист за събирането им – и сумата от 5 лв. за държавна такса - чл.78 ал.6, вр. чл.72 ал.2 от ГПК.

               Мотивиран така, съдът

 

 

Р Е Ш И:

 

 

 

                   ОСЪЖДА К.Г.Я. с ЕГН ********** ***; ДА ЗАПЛАТИ на „Арда – Тур“ ЕООД с ЕИК 126034587, със седалище и адрес на управление в гр. Хасково, бул. „Съединение“ № 45, представлявано от управителя С.И.И.; сумата от 1 067,76 лв., представляваща неизплатен брутен остатък от обезщетение за неспазено предизвестие по чл.221 ал.2 от КТ, ведно със законната лихва от датата на предявяването на иска 02.05.2017 г. до окончателното изплащане; като акцесорният иск за сумата от 176,24 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 17.09.2015 г. - 01.05.2017 г., ОТХВЪРЛЯ.

               ОСЪЖДА „Арда – Тур“ ЕООД с ЕИК 126034587 ДА ЗАПЛАТИ на К.Г.Я. с ЕГН ********** неизплатено трудово възнаграждение за м.12.2014 г. в нетен размер от 150 лв.; ведно със законната лихва от 13.06.2017 г. до окончателното изплащане; както и обезщетение за забава върху тази главница за периода 30.01.2015 г. - 12.06.2017 г. в размер на 36,11 лв.; като главния иск за разликата до пълния предявен размер от 414 лв. и акцесорния иск за разликата до пълния предявен размер от 99,43 лв., ОТХВЪРЛЯ.

               ОСЪЖДА „Арда – Тур“ ЕООД с ЕИК 126034587 ДА ЗАПЛАТИ на К.Г.Я. с ЕГН ********** неизплатено трудово възнаграждение за м.08.2015 г. в нетен размер от 337,86 лв.; ведно със законната лихва от 13.06.2017 г. до окончателното изплащане; както и обезщетение за забава върху тази главница за периода 17.09.2015 г. - 12.06.2017 г. в размер на 59,71 лв.; като главния иск за разликата до пълния предявен размер от 431 лв. и акцесорния иск за разликата до пълния предявен размер от 74,38 лв., ОТХВЪРЛЯ.

               ОТХВЪРЛЯ предявения от К.Г.Я. с ЕГН ********** против „Арда – Тур“ ЕООД с ЕИК 126034587 иск за сумата от 254 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м.09.2015 г.; ведно със законната лихва от 12.06.2017 г. до окончателното изплащане; както и за обезщетение за забава върху тази главница за периода 17.09.2015 г. - 12.06.2017 г. в размер на 44,75 лв.

 

               ОСЪЖДА „Арда – Тур“ ЕООД с ЕИК 126034587 ДА ЗАПЛАТИ на К.Г.Я. с ЕГН ********** сумата от 369,36 лв., представляваща неизплатено брутно обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск от 18 дни, полагащ му се за 2014 г. и за 2015 г.; ведно със законната лихва от 12.06.2017 г. до окончателното изплащане; като главния иск за разликата до пълния предявен размер от 372 лв. за неизползван платен годишен отпуск от 20 дни, както и акцесорния иск за сумата от 65,75 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 17.09.2015 г. до 12.06.2017 г., ОТХВЪРЛЯ.

               ОСЪЖДА К.Г.Я. с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „Арда – Тур“ ЕООД с ЕИК 126034587 деловодни разноски в размер на 311,74 лв.

               ОСЪЖДА „Арда – Тур“ ЕООД с ЕИК 126034587 ДА ЗАПЛАТИ на К.Г.Я. с ЕГН ********** на деловодни разноски в размер на 112,95 лв.

      ОСЪЖДА „Арда – Тур“ ЕООД с ЕИК 126034587 ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Районен съд – Хасково – държавна такса по уважените предявени насрещни обективно съединени искове в общ размер от 250 лв., както и сумата от 5 лв. за държавна такса за издадено на вещото лице съдебно удостоверение, както и сумата от 80 лв. за възнаграждения за вещо лице, а така също и в случай на служебно издаване на изпълнителен лист за събирането им – и сумата от 5 лв. за държавна такса.

     Допуска предварително изпълнение на решението в частта на присъденото възнаграждение за работа, на основание чл.242 ал.1 от ГПК.

   Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок от съобщаването и връчването му на страните.

 

 

СЪДИЯ :/п/ не се чете.

 

                               Вярно с оригинала!

 

                               Секретар: Д.С.